Бай Ганьо и Андрешко – култови образи, създадени чрез писмеността, сътворена от светите братя Кирил и Методий. Те не са просто литературни персонажи, а обществено‑политически символи, които често се бъркат, но всъщност са диаметрално противоположни.
Ганьо – дребнобуржоазен еснаф, който търси „келепир“ във всичко, включително в политиката. Той се стреми към лична печалба и власт, опирайки се на съюзници като Гочоолу, Дочоолу и Данко Хаирсъзина, и обяснява, че това е демокрацията и пазарната икономика.
Андрешко – беден селянин, който се чудеше как да свърже двата края. За него данъците са не просто задължение, а въпрос на оцеляване: плащането им означава глад за семействата му. Той и съселяните му са изправени пред дилемата дали да платят данъци, знаейки че това може да ги изведе в бедност.
Въпреки че данъците трябва да се плащат от всички, често тежестта пада върху най‑уязвимите. Някои богати жартират, че трябва да плащат и повече – аргумент, който има и своите основания. Този конфликт прави въпроса за справедливостта в данъчната система особено сложен.
Ганьо управлява, Андрешко се подчинява, но понякога му се налага да „писание“ и да гласува за популист с диктаторски наклонности, който обещава „решения“, а после се оказва поредният Ганьо. Поради тази динамика Ганьо трябва да бъде възпиран, а Андрешко – обгрижван, за да се предпазят демокрацията и пазарната икономика от изкривявания.
Много десни политици твърдят, че бедните трябва да се оправят сами, а всяка социална подкрепа е социализъм или дори комунизъм. В действителност грижата за работещите бедни може да се интерпретира и като дясна политика, ако е предвидлива и насочена към предотвратяване на влизане на социалисти и комунисти във власт.
В България има и трети обществен слой – „алековците“, наречени така по името на автора на „Бай Ганьо“, Алеко Константинов. Те са добре образовани и се обединяват около идеята за равноправие с другите европейски народи, като подкрепят прилагането на европейските правила и норми над евразийските.
Въпреки че не всеки българин е ганьовец, изборната статистика от последните две десетилетия показва, че ганьовските идеи са доминирали в политическия дискурс. Днешният Ганьо разглежда евтиния руски петрол и газ като приоритет, докато демокрацията, човешките права и европейските ценности са за него „бошлаф“.
Съвременният „Алеко“ обаче не подкрепя пътя на Русия, а се съчувства на Украйна и се тревожи, че без своевременни мерки България може да спечели същата съдба. Той и останалите алековци, макар да са малцинство от Възраждането до днес, постигат напредък – благодарение на тяхната упоритост страната се задържа на европейската карта.
Демокрацията не е „Ганьо командва, а Андрешко и Алеко изпълняват“. Тя изисква равни права и единен закон за всички – за Ганьо, за Андрешко и за Алеко.
Само когато цялото общество, включително и най‑мощните ганьовци, разбере, че европейският „келепир“ произтича от европейските ценности, преходът към стабилна демокрация ще достигне приемливо ниво. Тогава и Андрешковците ще могат да плащат данъците си, без семействата им да гладуват, а алековците ще продължат да поддържат пътя към европейска интеграция.
Вашият коментар