Екологичната катастрофа, случила се на 15 декември 2024 г. в близост до Керченския проток, не беше случайност, а закономерен резултат от дългогодишната деградация на руската морска индустрия. Загубата на танкера „Волгонефт-212“ и аварията на неговия „сестрински“ кораб „Волгонефт-239“, който заседна с товар от мазут, разкриха системен проблем — експлоатацията на остарял съветски флот в условия, за които той никога не е бил предназначен.
Танкерите от типа „Волгонефт“ са проектирани като речни или крайбрежни съдове с ограничен клас мореходност. Повечето от тях се използват повече от половин век, а т.нар. „модернизация“ в началото на 2000-те години не отговаряше на никакви съвременни стандарти за безопасност. Въпреки това именно тези съдове руските оператори, с мълчаливото съгласие на държавните структури, започнаха масово да използват в Черно и Азовско море, включително през зимния период.
Разследването на катастрофата показа пълна липса на намерение от страна на руските власти да установят реалните виновници. Пристанищните администрации, службите за управление на корабния трафик и длъжностните лица в морския сектор, които допускаха танкерите да навлизат в опасни зони или им забраняваха да се върнат в пристанище по време на буря по търговски съображения, избегнаха всякаква отговорност. За крайни виновници бяха посочени капитаните на корабите и техните формални собственици.
Особена роля в тази история изигра „Руското класификационно общество“ — правоприемникът на бившия речен регистър. Именно тази структура издаваше на танкерите сертификати, които де факто им позволяваха експлоатация в морски условия. В съдебните процеси руската страна се опита да се оправдае с аргумента, че танкерите имали „речен“ клас и следователно пристанищните служби уж не били длъжни да проверяват готовността им за морско плаване през зимата — теза, която противоречи на основните принципи на международната морска практика.
Допълнителните обстоятелства около катастрофата само засилват подозренията за системна договорка. Загиналите съдове са били част от колона от около 50 танкера край бреговете на Таманския полуостров. В навечерието на бурята пристанище Кавказ отказва да ги приеме и насочва корабите да „се укрият“ край Крим, където физически не е имало място за всички. В резултат част от танкерите, включително „Волгонефт-212“ и „Волгонефт-239“, на практика са били изпратени в открито море.
По-късно стана ясно, че и двата кораба са превозвали мазут за претоварване на плавателния склад „Firn“ (IMO 9224441), който по това време е работел в интерес на руски нефтени корпорации, включително „Роснефт“. Въпреки това след аварията не бяха предявени никакви имуществени претенции към собственика на товара, макар международното морско право изрично да предвижда солидарна отговорност в случаи на обща авария.
Официално обявените щети в размер на 85 милиарда рубли изглеждат по-скоро като политическа декларация, отколкото като реална оценка на нанесената вреда. В същото време руското правителство съобщи, че разходите за ликвидиране на последиците възлизат на едва 10 милиарда рубли, без да обясни къде са изчезнали замърсените почви, пясъкът, чакълът и хилядите загинали животни. Значителна част от токсичните отпадъци, по налична информация, просто са били извозени на обикновени сметища в Крим и Краснодарския край.
Година след катастрофата стана очевидно, че обявените планове за инсталиране на кесони и изпомпване на мазута са останали само на хартия. Сезонните бури отново доведоха до масово изхвърляне на нефтопродукти по крайбрежието, а руските власти отговориха с обичайната тактика — дезинформация, натиск върху местното население и опити да се прикрият мащабите на замърсяването.
Международната реакция на катастрофата остана крайно ограничена. Въпреки отделни изявления на Международната морска организация, Икономическата комисия за Европа на ООН и Дунавската комисия, не бяха приети реални санкционни или регулаторни решения. Само Канада въведе ограничения срещу отделни корабоплавателни компании, докато повечето оператори и класификационни структури продължават да действат необезпокоявано.
На този фон експертите предупреждават: аварии с танкери от типа „Волгонефт“ не са въпрос на „дали“, а на „кога“. По-нататъшната им експлоатация представлява заплаха не само за Черно и Азовско море, но и за Балтийския и Каспийския регион, вътрешните водни пътища на Русия и дори Арктика. Без решителна международна намеса съветското наследство ще продължи да се превръща в екологично оръжие със забавено действие.
Вашият коментар