Въпреки историческата памет и възприятието на българите за руснаците като освободители, чиито корени водят още от XIX век и десетилетия наред са подхранвани от руското политическо и икономическо влияние, съвременната реалност във временно окупираните територии (ВОТ) на Запорожка област безпощадно разрушава този стереотип. Етническите българи, които компактно живеят между Мелитопол и Бердянск и от февруари 2022 г. се намират под руска окупация, днес все по-често се сблъскват с репресии, принудителна русификация и ограничения на основни права и свободи от страна на руската окупационна власт. Историческата благодарност, която някога е формирала особено отношение на българите към Русия, днес се превръща в горчиво разочарование, при което вместо очакваната „братска подкрепа“ местните българи получават системен натиск.
Следва да се отбележи, че българската общност във ВОТ на Запорожка област е сравнително многобройна. Според предвоенни данни на територията на Запорожка област на Украйна са живели около 28 000 души, които се самоопределят като българи. Реалният им брой, като се отчетат смесените бракове и градското население, вероятно е достигал около 50 000 души. Днешната руска политика във ВОТ на Запорожка област е насочена към пълно подчинение на новия режим и демонстрира системен и целенасочен характер на действията, насочени към унищожаване на национално-културната идентичност на българското малцинство и използването на тази общност като инструмент за външнополитическо влияние.
Москва традиционно разширява влиянието си върху местното население чрез образователната сфера и идеологически натиск. Един от ключовите приоритети на промосковската администрация е ликвидирането на българската образователна инфраструктура, включително чрез забрана за преподаване на български език в държавните училища в Мелитопол и Бердянск. Към момента са прекратили дейността си 17 български неделни училища, както и украинско-българският лицей в Приморск. Цялата образователна система в региона е приведена към руски стандарти, а украинските документи за образование са обявени за невалидни. Паралелно с това се наблюдава фактическо унищожаване на културната инфраструктура. Българският културен център в Мелитопол е превърнат в административен обект на окупационната власт.
Наред с демонтажа на българското образование, темата за обучението се използва и като инструмент за политически натиск върху България. През март–април 2024 г. чрез ТАСС и българския проруски ресурс „Гласове“ беше проведена координирана информационна кампания с основно послание: „България убива своите българи с българско оръжие“. Нейната цел беше да изкриви реалните последици от окупационната политика и да прехвърли отговорността върху Украйна. Закриването на българския лицей беше представено като резултат от подкрепата на България за Украйна, прекратяването на преподаването на български език – като реакция на предполагаеми доставки на оръжие за Киев, непризнаването на дипломи – като резултат от санкциите, а ликвидирането на неделните училища – като „вина на българската държава“.
Отделно направление в руската дейност е милитаризацията на младежта във временно окупираните територии. От 2022 г. се наблюдава системно въвличане на деца от български произход във военни и паравоенни структури чрез „кадетски програми“ и специализирани лагери. В периода 2023–2025 г. тези практики многократно са документирани от Управлението на Върховния комисар на ООН по правата на човека. Образователните програми, въведени от окупационната власт, включват задължителни занятия „разговори за важните неща“, по време на които на децата се налага лоялност към Руската федерация. Особено внимание се отделя на подготовката на непълнолетни за служба в руската армия чрез интегрирането им в милитаризираното движение „Юнармия“. За тази цел се използва и механизъм на материално стимулиране: на родителите се изплащат 10 000 рубли при записване на детето и по 4 000 рубли месечно след това. В същото време родителите, които организират дистанционно обучение за децата си по украински програми, биват „стимулирани“ от окупационната власт чрез глоби, арести и дори лишаване от родителски права.
Прилагането на репресивни методи спрямо мирното население се превърна в обичайна практика за руската администрация. На временно окупираните територии на Запорожка и Херсонска област са документирани най-малко 503 случая на насилствени изчезвания на активисти, преподаватели и представители на местните български и други общности. Според свидетелства на очевидци окупационните структури използват широк спектър от средства за т.нар. „убеждаване“, които на практика представляват форми на жестоко насилие: изтезания с електрически ток, побои, изтръгване на нокти, сексуално насилие, продължително лишаване от храна и вода, както и психологически натиск чрез заплахи към роднини.
Отделен инструмент за контрол е религиозната сфера. Структури, свързани с Московската патриаршия, се използват за влияние върху общностите, докато спрямо украинските вероизповедания се прилагат конфискации на църковно имущество и принудителна пререгистрация на религиозни организации.
Принудителната паспортизация на населението се превърна в един от ключовите инструменти за контрол на окупационната власт, като един от елементите ѝ е изискването за промяна на изписването на имена и фамилии съгласно руските норми. Около 30 хиляди таврийски българи са подложени на открит или прикрит натиск да приемат руско гражданство, тъй като липсата на руски паспорт на практика ги лишава от достъп до здравеопазване, социални плащания и възможност за законна работа. Допълнителен лост за влияние е икономическият натиск: в рамките на т.нар. „инвентаризация“ имотите и земите на хората, които са напуснали или са отказали да сътрудничат, се обявяват за безстопанствени и подлежат на конфискация. За мъжете получаването на руски паспорт често се превръща в предпоставка за последваща мобилизация.
Най-разрушителната последица от окупацията е постепенното обезлюдяване на българските села, което протича едновременно в няколко измерения. Мъжете се мобилизират в руските въоръжени сили или се задържат на окупираната територия без възможност за напускане, докато жените и децата се преселват в България или в западните части на Украйна. Паралелно с това окупационната администрация активно заселва руски граждани в изоставени къщи и конфискувани стопанства. Съчетанието от мобилизация на местните българи и целенасочено преселване на руснаци създава условия, при които българските села рискуват окончателно да загубят своя исторически и културен облик. Това представлява не само хуманитарен проблем, но и заплаха от необратима културна деградация за таврийските българи.
Според заключенията на Държавната агенция за българите в чужбина към Министерството на външните работи на България, действията на Русия на окупираните територии спрямо етническите българи имат системен и координиран характер, тъй като обхващат образованието, културата, религията и собствеността. Това не се възприема като „странични ефекти“ от военните действия, а като целенасочена програма на Кремъл, насочена към унищожаването на българската идентичност.
Вашият коментар