Историята на всяка млада нация има моменти, които тя би предпочела да забрави, но които обясняват почти всичко в нейния характер. За България един такъв момент е мразовитият 22 февруари на 1887 г., когато романтиката на Възраждането се сблъсква с цинизма на държавния интерес, а вчерашните братя по оръжие стават палачи един на друг.
След като княз Александър Батенберг е принуден да напусне престола, страната е в политическа безтегловност. Регентът Стефан Стамболов, със своята желязна воля, се опитва да откъсне България от руската орбита, но за голяма част от офицерския корпус това изглежда като измяна към „Освободителката“. На 19 февруари 1887 г. тлеещото недоволство избухва в Русе и Силистра. Това не е просто преврат, а опит за „спасение“ на нацията чрез щиковете на армията.
Начело на бунта в Русе застава майор Атанас Узунов – човекът, когото цяла България боготвори като защитника на Видин по време на Сръбско-българската война. Заедно с него е и Олимпи Панов, блестящ стратег и бивш военен министър. Тези мъже не са авантюристи – те са героите от Сливница, оръдията на българската слава. Трагедията им обаче се крие в това, че подценяват новото явление в българския живот: умората от преврати и зараждащата се лоялност към държавния ред, представляван от Стамболов. Вместо масова подкрепа, бунтовниците срещат съпротивата на цивилни граждани и верни на правителството части. След кратка и хаотична стрелба по дунавския бряг, бунтът е смазан. Узунов е заловен, докато се опитва да се спаси през ледовете на Дунав – ранен, предаден и върнат в града, който само ден по-рано го е приветствал.
Стамболов, който вярва, че „държавата се крепи на страха и закона“, не проявява никаква милост. Той знае, че ако прости на героите, ще окуражи следващите бунтовници. Военнополевият съд заседава мълниеносно. Само три дни след началото на бунта, в ранното утро на 22 февруари, край русенската крепост „Левент табия“, настъпва финалният акт. Малко известен и смразяващ факт е достойнството, с което тези мъже посрещат смъртта. Олимпи Панов отказва превръзка на очите – иска да види за последен път небето на България, за която е проливал кръвта си. Атанас Узунов, запазвайки офицерското си хладнокръвие до последен дъх, сам командва взвода за екзекуции, изричайки финалното „Огън!“. Девет души са разстреляни в снега, а труповете им са оставени като предупреждение.
Последствията от този разстрел отекват десетилетия наред. С този кървав акт Стамболов успява да спаси независимостта на България от руското влияние, но на цената на дълбоко морално разцепление. Армията е обезкървена от най-способните си кадри, а терминът „офицерски бунт“ се превръща в синоним на трагедията „брат срещу брата“.
Вашият коментар