Премиерът Румен Радев обяви, че министърът на образованието Вълчев се е ангажирал да бъде въведен по един учебник по български език и литература, история и география. Радев направи изказването си в село Раковица, където присъства на тържеството по случай началото на учебната година.
Идеята за „само един учебник“ предизвика различни реакции. Част от хората я определиха като логична, други я свързаха с времето, когато всички ученици са учили по един и същ учебник, а трети изразиха опасения от прекомерна централизация.
Според премиера мярката е част от усилията за осигуряване на равен достъп до образование, връщане на възпитателната функция на училището и изграждане на млади хора с познания за страната и чувство за принадлежност към нея.
По отношение на географията доц. Евгения Сарафова, съосновател на Географ БГ и преподавател в Софийския университет, смята, че изучаването на природните и културните богатства на България има място в учебната програма. Тя обаче предупреждава, че образованието трябва да отчита и бързо променящата се среда, в която младите хора ще живеят и работят – с навлизането на изкуствения интелект, роботиката и новите технологии.
Сарафова не подкрепя въвеждането на един задължителен учебник по география. По думите ѝ настоящият модел позволява на преподавателите да избират издание според особеностите на училището, учениците и учебната програма. В училищата, където предметът се изучава само като част от общообразователната подготовка, предпочитание може да се дава на по-синтезирани учебници, докато при профилирана подготовка се използват по-различни и разширени издания.
Според нея свободата на учителите при избора на учебни ресурси е важна част от образователния процес. Тя посочва и международния опит, където в редица европейски образователни системи няма един централизирано определен учебник, а на места учителите дори не са задължени да използват учебник, ако могат да осигурят необходимите материали по друг начин.
Сарафова допуска, че дори при реализиране на намерението на правителството ще се наложи разграничаване между учебник за общообразователна и за профилирана подготовка. Според нея по-важният въпрос е докъде трябва да се простира намесата на Министерството на образованието. Държавата трябва да определя какви знания и умения трябва да придобият учениците, но не непременно единствения начин, по който те да бъдат преподавани.
Тя призовава усилията да бъдат насочени към актуализиране на учебното съдържание, намаляване на прекомерното натоварване с факти и повече задачи, развиващи логическото мислене и разбирането на причинно-следствените връзки. Според нея в обучението по география трябва да се използват и съвременни източници на информация – сателитни изображения, данни от дронове и други технологии.
Темата за единния учебник по история също предизвиква въпроси. Историчката Сашка Александрова посочва, че в българската история има редица събития и процеси, по които съществуват различни научни интерпретации. Сред тях тя посочва създаването на българската държава, отношенията между славяни и прабългари, покръстването, падането на България под византийска и османска власт, Априлското въстание, Руско-турската война и Освобождението.
Като пример тя дава покръстването на българите, за което в различни учебници се посочват различни години – 863, 864, 865 или 866 г. Разминаванията произтичат от различните критерии, по които историците определят началото и края на процеса.
Александрова отбелязва, че през годините на пазара са съществували множество учебници по история, в които са представяни различни гледни точки. Според нея прекомерното ограничаване до един учебник би могло да създаде риск учениците да възприемат единствено една интерпретация на спорните исторически въпроси.
В същото време тя не смята, че големият брой учебници е непременно предимство. По думите ѝ прекаленото разнообразие може да създава несигурност у учениците при подготовката им за държавните зрелостни изпити.
Историчката подчертава, че учебникът не трябва да бъде единственият източник на информация в часовете. Тя посочва, че в собствената си практика работи с исторически документи и карти и поставя акцент върху анализа на първичните извори. Според нея учениците трябва да имат възможност да се запознават с документите и различните интерпретации, вместо да приемат единствено мнението на конкретен историк.
При българския език и литература също се поставя въпросът за големия брой учебници. Учителката Любка Николова посочва, че познава поне седем или осем издания, като според нея броят им вероятно е още по-голям. Тя отбелязва и наличието на различия между отделните учебници, включително случаи, в които езикът е твърде сложен и труден за разбиране от учениците.
Николова обаче не подкрепя напълно идеята за един-единствен учебник. Според нея по-подходящ вариант би бил да има ограничен брой одобрени издания, например два, което би запазило възможността учителите да правят избор.
По думите ѝ основното внимание на държавата трябва да бъде насочено към самото учебно съдържание. Тя посочва, че част от литературните произведения се изучават във възраст, в която учениците трудно могат да ги разберат, а в последните класове материалът е организиран в тематични направления, които обединяват произведения от различни исторически периоди. Според нея някои ценни произведения, отпаднали от програмите през последните години, също заслужават да бъдат обсъдени.
В момента учебниците преминават през държавна процедура за одобрение. Проектите се проверяват за съответствие с държавните образователни стандарти, след което се оценяват от учители, а окончателното им утвърждаване става със заповед на министъра на образованието.
Затова дебатът за „един учебник“ засяга не само избора между различни издателства, а и начина, по който се определя съдържанието, преподавано на учениците. Историята, географията и българският език и литература имат особено значение за общата култура, познанията за страната и развитието на уменията за критично мислене.
Премиерът определя реформата в образованието като един от основните приоритети на правителството. На този фон спорът за броя на учебниците поставя по-широкия въпрос дали бъдещите промени трябва да се съсредоточат върху ограничаването на учебните издания или върху обновяването на програмите, съдържанието и методите на преподаване.
Вашият коментар