Скритото наблюдение над магистрати, липсата на достатъчна прозрачност и съмненията за системна злоупотреба със специални разузнавателни средства отново поставят във фокуса един от най-сериозните проблеми пред българското правосъдие – доколко съдебната власт е действително независима. Данните, според които стотици съдии, прокурори и следователи са били обект на подслушване, проследяване и други форми на тайно наблюдение, пораждат основателни въпроси дали тези инструменти се използват за разкриване на престъпления или са се превърнали в средство за влияние и контрол. По темата пред ФАКТИ коментира адвокат Адела Качаунова, директор на Програмата за правна защита на Български хелзинкски комитет.
По думите ѝ, мащабът на използваните СРС е безпрецедентен. При приблизително 4200 магистрати в страната, в рамките на изследвания период са регистрирани 251 случая на прилагане на специални разузнавателни средства. Това означава, че около шест процента от представителите на съдебната власт, или всеки седемнадесети магистрат, е бил подложен на тайно наблюдение. Сравнението със средностатистическия български гражданин е особено показателно – вероятността магистрат да бъде следен се оказва над 1500 пъти по-висока.
Анализът показва, че най-голям дял от разрешенията за използване на СРС са били издавани по искане на антикорупционните органи, включително различните трансформации на Комисия за противодействие на корупцията. Значителен е и делът на исканията, отправяни от бившата специализирана прокуратура. Пикът е достигнат през 2020 година, когато са издадени 62 разрешения. След закриването на специализираните съд и прокуратура през 2022 г. броят им рязко намалява, но с последващото създаване на новата антикорупционна комисия тенденцията отново се обръща. През 2025 г. всички разрешения са издадени именно по нейни искания.
Особено впечатление прави липсата на данни за използвани СРС спрямо магистрати през 2024 година. Според Качаунова това трудно може да се приеме като случайност. Тя свързва този своеобразен „период на затишие“ с обществените скандали, последвали убийството на Мартин Божанов-Нотариуса, както и с последвалите кадрови и структурни промени в прокуратурата. Това обаче не решава основния проблем – вече натрупаните масиви от чувствителна информация продължават да съществуват.
Един от най-тревожните изводи е огромното разминаване между броя на приложените СРС и реално образуваните наказателни производства. За десетгодишен период са отчетени едва 32 производства при 251 случая на използвани разузнавателни средства. Още по-малко са делата, завършили с осъдителни присъди. Това, според адвокат Качаунова, поражда сериозни съмнения дали наблюдението е било мотивирано от реална необходимост за разследване.
Освен подслушване и проследяване, са прилагани и по-инвазивни способи като проникване в жилища и тайно наблюдение на личното пространство. Подобни действия, когато не са стриктно обосновани, създават сериозен риск за независимостта на съдебната власт. Магистратите трябва да вземат решения единствено въз основа на закона и фактите, а не под въздействието на страх, че могат да бъдат следени или компрометирани.
Според Качаунова, когато подобни механизми се използват масово, съдебната система се изправя пред опасността да се превърне в заложник на компроматна зависимост. Събраната информация може да се използва за неформален натиск, кариерно влияние или дисциплиниране на неудобни магистрати. Това неминуемо води до т.нар. „охлаждащ ефект“ – автоцензура, предпазливост и страх при вземането на решения.
Тя не крие, че изводът за възможна злоупотреба е повече от логичен. Огромният брой СРС, несъответстващ на броя на наказателните производства, трудно може да бъде обяснен само с оперативна необходимост. Допълнително притеснение буди фактът, че информацията, събрана извън рамките на наказателни дела, може да се съхранява за неограничен период. В момента тези архиви се намират в структури като Държавна агенция „Национална сигурност“ и прокуратурата.
На въпроса дали това не представлява своеобразна „държавна банка за компромати“, Качаунова отговаря утвърдително. Дори когато събраната информация не съдържа скандални данни, самото съзнание, че един магистрат може да бъде наблюдаван по всяко време, е достатъчно, за да създаде атмосфера на несигурност и зависимост.
Според нея хроничните проблеми в системата изискват не козметични, а дълбоки институционални реформи. Необходим е независим надзорен орган с реални правомощия, който да следи всеки етап от използването на СРС – от разрешаването до унищожаването на събраните материали. Също толкова важно е да бъде въведен задължителен режим за унищожаване на всички данни, които не са довели до официални обвинения.
По отношение на Държавна агенция „Национална сигурност“ Качаунова е категорична, че агенцията по-скоро е част от проблема, отколкото от решението. Според нея контролът върху службата е недостатъчен, а политическите назначения в ръководството ѝ допълнително подкопават общественото доверие.
Що се отнася до промените в ръководството на прокуратурата, тя остава скептична. Историята показва, че смяната на личности рядко е достатъчна, ако не бъде последвана от промяна в модела на управление. Реалният тест ще бъде дали институциите ще предприемат конкретни действия – пълна ревизия на използваните СРС, прозрачност по натрупаните масиви и ясно разграничаване между наказателно преследване и политическо профилиране.
Към този момент, признава Качаунова, основанията за оптимизъм остават ограничени. Докато съществуват непрозрачни архиви и възможности за скрит натиск, съмненията около независимостта на съдебната власт ще продължат да тежат както върху магистратите, така и върху доверието на гражданите в правосъдието.
Вашият коментар