„Пътна карта за усъвършенстване на пенсионната система“ – под това амбициозно наименование бяха обединени намеренията на кабинета „Желязков“ да анализира основните слабости и дефицити в системата на общественото осигуряване и да предложи решения за тяхното преодоляване. Още през пролетта на 2025 г. Народното събрание даде срок от шест месеца на няколко ключови институции – Министерството на труда и социалната политика, Националния осигурителен институт, Националната агенция за приходите, Комисията за финансов надзор и други структури – да подготвят цялостна концепция за реформа в пенсионния модел.
До края на годината обаче такъв стратегически документ не беше представен. Политическата ситуация се усложни и управлението се разклати, а след оставката на правителството през декември единствената част от планираните промени, която беше придвижена напред, се оказаха измененията в Кодекса за социално осигуряване, предвиждащи въвеждането на т.нар. мултифондове. Тези текстове от месеци стояха на изчакване, докато се подготвяше по-мащабна реформа, която така и не се реализира. Приемането им в парламента все пак може да се отчете като сериозен успех, тъй като дори само тази стъпка се определя като едно от най-съществените подобрения в тристълбовия пенсионен модел от въвеждането му в България през 2000 година.
Идеята зад мултифондовете е частните пенсионни дружества да получат по-гъвкави възможности за управление на средствата, които към момента възлизат на близо 16 милиарда евро. Очакването е, че чрез различни инвестиционни стратегии доходността ще се повиши. Именно слабата доходност през годините, която след приспадането на таксите често не успява да компенсира инфлацията, е сред най-честите критики към дейността на пенсионните фондове. С новия модел съществува шанс спестяванията за старини да се увеличат по-осезаемо. Въпреки това подобна мярка трудно може да се разглежда като фундаментално решение на проблемите в системата, защото тя представлява по-скоро частичен ремонт, докато редица структурни слабости остават нерешени.
По замисъл основната част от пенсионните доходи в България трябва да идва от държавното обществено осигуряване – първия стълб на системата, администриран от Националния осигурителен институт. Той функционира на принципа на разходопокривната система, при която текущите осигурителни вноски на работещите се използват за изплащане на пенсиите на настоящите пенсионери. Това е своеобразен обществен договор между поколенията – хората в активна възраст издържат по-възрастните с очакването, че когато те самите се пенсионират, следващото поколение ще направи същото.
На теория този модел изглежда устойчив, но на практика той се сблъсква с редица сериозни затруднения. Най-същественият проблем е хроничният дефицит в системата. Приходите от осигурителни вноски са значително по-ниски от средствата, необходими за изплащане на пенсиите. През последните години те покриват едва около 44% от разходите. Останалата част се компенсира чрез трансфери от държавния бюджет, които през 2025 г. надхвърлят 12 милиарда лева, или приблизително 6.3 милиарда евро. Макар това на пръв поглед да изглежда като чисто счетоводен проблем, реалността е по-сложна.
С всяка изминала година необходимата сума нараства, тъй като пенсиите постепенно се увеличават. Още по-сериозен фактор е неблагоприятната демографска тенденция. В края на 2025 г. броят на осигуряващите се лица е около 2.94 милиона, докато пенсионерите са приблизително 2.07 милиона. Това означава коефициент на зависимост от близо 70%. Намаляващото и застаряващо население предполага, че в бъдеще все по-малко работещи ще трябва да издържат все повече пенсионери. Очакванията са това съотношение постепенно да се влоши до около 80%, което неминуемо ще постави под натиск възможността за изплащане на адекватни пенсии.
В момента средната пенсия в страната е приблизително 55% от средния осигурителен доход – показател, известен като коефициент на заместване. В последните години той дори се повиши леко заради по-бързото увеличение на пенсиите. Според дългосрочните актюерски прогнози на НОИ обаче в бъдеще това съотношение постепенно ще намалее до около 43–44%. На практика това означава, че държавната пенсия ще покрива все по-малка част от дохода, който човек е получавал преди пенсионирането си. За да се запази жизненият стандарт, все повече хора ще трябва да разчитат и на допълнителни спестявания или други източници на доход. Реформите във втория и третия пенсионен стълб могат само частично да компенсират този процес.
Решенията на тези проблеми обикновено включват комбинация от трудни и непопулярни мерки. Сред тях са увеличаване на пенсионната възраст, повишаване на осигурителните вноски или ограничаване на ранното пенсиониране. Наред с това се обсъждат политики за ограничаване на недекларирания труд, стимули за връщане на български емигранти, привличане на чуждестранна работна сила и насърчаване на раждаемостта. Преди повече от две десетилетия например беше създаден т.нар. Сребърен фонд, който трябваше да натрупва резерви за бъдещи пенсионни плащания. На практика обаче последователни правителства не изпълниха първоначалния план за неговото попълване. В резултат натрупаните около 2.3 милиарда евро биха покрили разходите за пенсии едва за около два месеца.
Проблемите не се ограничават само до държавния първи стълб. Частните пенсионни фондове във втория и третия стълб също срещат трудности, най-вече заради слабо развития български капиталов пазар. Ограничената ликвидност и сравнително малкият брой публични компании, които реално отразяват структурата на икономиката, създават недостатъчно възможности за инвестиции. На практика мениджърите на пенсионните фондове могат да насочват средства към чуждестранни пазари, което намалява риска за осигурените лица, но лишава българската икономика от потенциален инвестиционен ресурс.
Сред най-сериозните рискове обаче остават инвестициите в т.нар. свързани лица. От десетте лицензирани пенсионни компании шест са с местна собственост и са част от по-големи бизнес групи с разнообразни икономически интереси. В някои случаи значителна част от средствата на пенсионните фондове се насочва към компании, свързани с тези групи.
Кодексът за социално осигуряване съдържа редица ограничения, които трябва да предотвратяват подобни практики. В член 177 например изрично е записано, че пенсионноосигурителното дружество няма право да инвестира средствата на фондовете във финансови инструменти, издадени от самото дружество или от свързани с него лица. Съществуват и лимити за инвестиции в един емитент или икономическа група.
На практика обаче тези правила често се заобикалят чрез различни схеми. Нерядко пенсионните дружества формално се водят независими от икономическите групи, към които принадлежат. В други случаи се създават множество формално несвързани дружества, които излизат на борсата с акции или облигации, предназначени основно за закупуване от пенсионните фондове. Понякога се използват посредници – например взаимни фондове, които впоследствие инвестират в компании от същата бизнес група. Други техники включват кръстосани участия и размяна на инвестиционни пакети между различни пенсионни дружества.
Подобни практики не са новост. През годините те многократно са били предмет на журналистически разследвания и сигнали до регулаторните органи. Още през 2015 г. няколко пенсионни компании, контролирани от международни финансови групи, подават сигнал до Комисията за финансов надзор, в който поставят въпроса за инвестиции в свързани лица и възможни манипулации на доходността. Въпреки това институциите не предприемат достатъчно ефективни действия за ограничаване на тези практики.
Друг хроничен проблем е начинът, по който се привличат нови клиенти към пенсионните фондове. На теория изборът на фонд трябва да бъде напълно свободен. На практика обаче през годините се появяват различни схеми за незаконно прехвърляне на осигурени лица. Най-драстичните случаи включват злоупотреба с лични данни, при която хора са прехвърляни в нов фонд без тяхното знание.
В миналото например се използваха изтекли данни от институции, чрез които се подаваха заявления от името на млади хора, започнали първата си работа. По-късно се появиха и други форми на натиск – включително чрез работодатели или чрез обвързване с други финансови услуги като кредити или застраховки.
Така въпреки формалните ограничения и санкции, подобни практики продължават да съществуват. Показателно е, че през последните години делът на хората, които сменят пенсионния си фонд, надхвърля 8%. Това се случва на фона на сравнително ниска финансова култура и ограничен интерес към темата за пенсионното осигуряване. В много случаи подобни прехвърляния не са резултат от информирано решение, а от агресивни маркетингови практики, които могат да се окажат неблагоприятни за дългосрочните спестявания на осигурените лица.
Вашият коментар