В безпрецедентен дипломатически обрат, който ясно показва радикална промяна в баланса на силите на международната арена, Русия помоли Турция за помощ при изтеглянето на своите военни от Сирия. Това решение, официално обявено на 9 декември от говорителя на Кремъл Дмитрий Песков, не само подчертава сериозното отслабване на руските позиции в региона, но и ясно контрастира с дългогодишната реторика на Москва за нейния специален статут на световна сила.
Особено показателен е фактът, че РФ, която през последните няколко години настойчиво се позиционира като независим център на влияние и алтернатива на западния свят, сега е принудена да се обърне за помощ към член на НАТО. Турция, която руската пропаганда многократно е критикувала за членството ѝ в Северноатлантическия алианс, изведнъж става ключов партньор в осигуряването на безопасното изтегляне на руските войски. Този парадоксален развой на събитията особено ярко илюстрира несъответствието между амбициозната реторика на Кремъл и реалните му възможности.
Според информация, предоставена от авторитетен източник на CNN Türk чрез кореспондента им в Анкара Диджле Джанов, руското ръководство планира да запази само стратегическите си бази в Тартус и Хмеймим. Всички останали военни подразделения ще бъдат изтеглени през териториите, контролирани от турските въоръжени сили. Този план фактически поставя руските военни в зависимост от добрата воля на турската страна, което е безпрецедентно признание за слабост от държава, която има претенции да бъде световна военна сила.
Изявленията на говорителя на Кремъл Дмитрий Песков заслужават специално внимание в контекста на променящата се реторика на руското ръководство. Неговите думи, че „е преждевременно да се говори за запазване на руското военно присъствие в Сирия“ и че това е „ предмет на обсъждане с тези, които ще бъдат на власт в Сирия“, всъщност признават възможността за падане на режима на Башар Асад, когото Москва подкрепяше от много години със значителни материални и репутационни загуби.
Забележителна е и формулировката на Песков, че Кремъл „се опитва да установи контакт в Сирия с тези, които могат да се захванат със сигурността на военните бази“. Тази предпазлива дипломатическа фраза на практика признава, че Русия вече не е в състояние самостоятелно да гарантира безопасността на военните си обекти в региона.
Обръщането към Турция за помощ в организирането на безопасно изтегляне на войските е особено показателно в историческия контекст на руско-турските отношения. Преди няколко години подобен сценарий изглеждаше немислим, като се има предвид традиционното съперничество между двете държави в региона и периодичните остри противоречия между тях. Сега обаче Москва е принудена да приеме ролята на просител, което ясно демонстрира дълбочината на трансформацията на регионалния баланс на силите. Планът за изтегляне на войските, който предвижда временното им разполагане в райони, контролирани от турските въоръжени сили, и последващото им транспортиране до Русия по въздух, показва степента на зависимост на Москва от помощта на Анкара. Това решение е особено иронично в светлината на дългогодишните изявления на руското ръководство за независимостта на неговата външна политика и способността му да действа, без оглед на позицията на други държави.
Ситуацията става още по-показателна в контекста на ефективността на подкрепяните от Иран въоръжени групировки в региона. Намаляването на техния боен потенциал създава допълнителни рискове за руското военно присъствие, което принуждава Москва да търси алтернативни начини за гарантиране на сигурността на своите сили. За Турция тази ситуация открива нови възможности за укрепване на позициите ѝ в Сирия.
Анкара, след като получи молбата на Русия за помощ, всъщност става ключов играч в процеса на трансформиране на военната и политическата ситуация в региона. Това укрепва преговорната ѝ позиция не само в отношенията с Москва, но и с други регионални и глобални участници.
Икономическият аспект на случващото се също заслужава внимание. Решението за частично изтегляне на войските може да е свързано с необходимостта от оптимизиране на военните разходи в контекста на нарастващия натиск върху руската икономика. Същевременно запазването на базите в Тартус и Хмеймим свидетелства за желанието да се съхрани поне минимално присъствие в стратегически важния регион, въпреки очевидните трудности.
Не може да се пренебрегне и международният резонанс на случващото се. Обръщането на Русия към член на НАТО с молба за помощ създава прецедент, който оказва значително влияние върху възприятието на военните ѝ способности в световен мащаб. Това е особено чувствително за страна, която в продължение на много години изграждаше външнополитическата си стратегия върху демонстрация на военна мощ и способност да проектира сила в различни региони на света.
Настоящата ситуация ясно показва как амбициозна външна политика, която не е подкрепена с реални възможности, може да доведе до необходимост от вземане на решения, които противоречат на изграждания през годините имидж. Москва, която дълго време се представяше като независим център на влияние, способен да действа в разрез с позициите на Запада, сега е принудена да търси подкрепа от държава – членка на НАТО, за критичната задача да гарантира сигурността на собствената си армия. Този епизод несъмнено ще стане един от ключовите моменти в историята на руското военно присъствие в Близкия изток, като нагледно илюстрира как геополитическите амбиции се сблъскват със суровата реалност. За руското ръководство това не е просто тактическо отстъпление, а символично признаване на ограничеността на собствените възможности и необходимостта от преразглеждане на външнополитическите амбиции в съответствие с реалния потенциал на страната.
Людмила Балканова, политически анализатор
Вашият коментар