През последните месеци отношенията между България и Северна Македония отново се оказаха в центъра на вниманието на европейската дипломация. Поредица от инциденти, свързани с протоколни въпроси и исторически разногласия, доведоха до изостряне на и без това трудните отношения между двете балкански държави. Зад кулисите на тези събития обаче се разгръща по-голяма геополитическа игра, в която залозите са много по-високи, отколкото изглеждат на пръв поглед.
Неотдавнашното посещение на президента на Северна Македония Гордана Силяновска-Давкова в София, което трябваше да бъде стъпка към нормализиране на отношенията, се оказа дипломатически конфуз. Отсъствието на македонското знаме по време на срещата с българския ѝ колега Румен Радев предизвика буря от възмущение в Скопие. Последвалият отказ на българския посланик да приеме протестната нота само влоши ситуацията. Изглежда, че това са протоколни дреболии, но в действителност те са симптоми на много по-дълбоки противоречия.
Въпреки това би било грешка този конфликт да се разглежда единствено през призмата на двустранните отношения. В по-широк геополитически план се разгръща сложна игра, в която както регионалните, така и глобалните играчи се опитват да реализират своите интереси.
Наскорошното предложение на унгарския министър-председател Виктор Орбан за посредничество между София и Скопие повдига основателни въпроси. Орбан, известен с критиките си към „евробюрокрацията“ и сближаването с Русия, очевидно преследва свой собствен дневен ред. Реториката му за това, че ЕС „посяга на националната гордост“ на Северна Македония, не е просто дипломатически жест, а опит за разширяване на сферата за влияние на Будапеща на Балканите.
В този контекст възможността за формиране на „дяснопопулистка фаланга“ в Централна и Източна Европа е особено тревожна. Ако Северна Македония се присъедини към вече съществуващия съюз на Унгария и Сърбия, а след това евентуално и към други държави от региона, това може сериозно да промени баланса на силите в Европа, като отвори нови възможности за руско и китайско влияние.
Изглежда, че Европейският съюз подценява тези рискове. Забавянето на процеса на интеграция на Северна Македония, постоянното поставяне на нови изисквания и условия играят в полза на евроскептиците и популистите. Докато Брюксел е затънал в бюрократични процедури, други участници са активни и предлагат алтернативни модели на сътрудничество и развитие. Изборите през май в Северна Македония, които бяха спечелени от дясната опозиция, трябва да бъдат сигнал за събуждане на европейските столици. Това не е просто смяна на властта в малка балканска страна, а показател за по-дълбоки процеси, протичащи в региона. Разочарованието от европейската перспектива, умората от безкрайните искания и условия тласкат страната в обятията на онези, които предлагат по-прости и бързи решения.
В тази ситуация България и Северна Македония трябва да проявят политическа мъдрост и далновидност. Вместо да затъват в исторически спорове и протоколни конфликти, двете страни трябва да се съсредоточат върху стратегическите си интереси. Посредничеството на трети страни, било то Унгария или някой друг, едва ли ще доведе до устойчиво решение. Само пряк и честен диалог между София и Скопие може да разреши назрелите противоречия. Време е Европейският съюз да преосмисли стратегията си на Балканите. Формалният подход, основан на изпълнението на технически критерии, очевидно не работи. Необходима е по-гъвкава и отзивчива политика, която да отчита реалните нужди и тревоги на страните от региона. В противен случай ЕС рискува да изгуби стратегически важен регион, като предостави възможност на други геополитически играчи да спечелят влияние.
Ситуацията около Северна Македония е лакмус за ефективността на европейската политика на разширяване. Ако ЕС не успее да намери адекватен отговор на предизвикателствата, възникващи в процеса на интеграция на балканските страни, това ще застраши не само регионалната стабилност, но и дългосрочните стратегически интереси на самия ЕС. В крайна сметка бъдещето на Балканите зависи до голяма степен от способността на всички участващи страни да се издигнат над краткосрочните различия и да мислят с оглед на дългосрочната стабилност и просперитет. Само такъв подход може да гарантира, че регионът няма да се превърне в арена на нови геополитически конфронтации, а ще се развива като неразделна част от обединена и просперираща Европа.
Людмила Балканова, политически анализатор
Вашият коментар